Дъщеря ми като политически фактор

Тези дни съм в очакване на първото си дете и мислите ми често се отправят в бъдещето: какъв човек ще стане тя? Какво ще я направи хармонична и щастлива личност?

Чета и разсъждавам и за да не ви оттегчавам, отивам направо към баналния извод: какъв човек ще бъде дъщеря ми зависи от нея самата, от нейната семейна и обществена среда и от късмета й или липсата му. В последното може би трябва да разположим гените – наследство, което винаги получаваме от родителите си.

Тези фактори не влияят равномерно: очевидно генетичните фактори преобладават при тайнственото начало, постепенно се включват семейната среда, обществената и – някъде по-късно, свободната воля на индивида. И всичко това поръсено с неравномерни дози късмет (случайност).

И къде, ще попитате, тук виждаш политика?

Замислих се, че никой не знае и няма да узнае кой фактор има подавляващо влияние за развитието на личността: генът, семейството, обществото, волята или късмета. Може би за всеки е различно?

Не знам. А човек обича прости отговори, често си ги дава и силно вярва в тях.

Отговорът за основния фактор за развитието на личността е всъщност отговор философски и политически. Десните обичат да акцентират на свободната воля, а левите – на обществената среда. Националистите – на гена.

Искрено съм убеден, че поставеният от мен въпрос няма краен отговор. Човекът е амалгама от влияния и приемането на едно влияние не изключва друго.

Затова не мога (вече, на тези години, с този опит и мъдрост), не мога да приема крайните политически тези. За десните ще бъда ляв, за левите ще бъда десен.

Ако ще те: за интектуалците ще бъда гербер, а за герберите – блогър J

Личното ми усещане е, че политическият дебат в България безмерно се доминира от крайното дясно мислене: че всеки може да постигне всичко, ако е предприемчив, работлив и самоотвержен и че успехът се дължи само и единствено на индивида.

Смешно. Но и тъжно. И политическа реалност както в говореното, така и в правенето на политика: нищожни данъци върху високите доходи и блогосъстояние, приемане на крайната социална поляризация, липса на чувство за солидарност и общност и търсене на индивидуални решения за всеки обществен проблем (вкл. пенсионни, здравни и образователни).

Забележете, дясната правоверност не е типична за десните, а и за центристите в България, че дори за лявата ни партия. Да напомним: тя въведе плоското данъчно безумие и никога не повдигна въпроса за нищожното имотно облагане.

Казано по-просто, налага се да се застана в опозиция: не на правителството – то е временен фактор, а на властващото интелектуално течение.

Наречете ме социалист, ако щете, ще го преглътна.