8 март 2014 г.

Един "Крим по кипърски", моля!

Украинската криза доказа елементаризма на българското политическо мислене. Всичко се свежда до въпроси на ниво начално училище: кой е добрият герой? кой е лошият? кой ще набие лошия?

Истината е, че украинската криза и кримският епизод са част от по-голяма история: края на студената война и връщането на Русия до границите й отпреди 250 години.

Казано накратко, САЩ спечелиха студената война и проявиха отмъстителност характерна за края не на Втората, а на Първата световна война: на Съветския съюз бе отнета сферата на влияние в Източна Европа (след като Горбачов бе излъган, че тя няма да влезе в НАТО), самата държава се разпадна и САЩ побързаха да увеличават влиянието си в Кавказ, Средна Азия и дори в Белорусия и Малорусия.

Малорусия, както руските националисти наричат Украйна, е особен случай на държавно строителство. Е, не толкова особен като африканските държави или Босна и Херцеговина, но нека напомним, че "народът" на Украйна никога не е живял заедно и независимо. И това има значение, предвид на многото разделителни линии вътре в него: липсва единна религия, език, култура, история и национални герои.

Дори в тази картина Крим е особен случай: руски по население, едновременно военен и романтичен руски спомен от времената на империята. Той е част от Украйна по една случайност, прищявка на поредния руски диктатор.

Независимо от това, руската окупация на Крим е очевидно незаконна, нарушение на междуродното право, на двустранни и многостранни договори.


Въпросът е: какво да се прави?

Да се атакува ли? Да се наложат ли тежки санкции? Да се преговаря ли или да се махне с ръка?

Големият проблем на повечето решения е, че те се занимават със симптома Крим, а избягват да видят какво стои зад него: една унизена, но вече неслаба Русия. Трайното решение е или разрушаване на Русия (ако следваме аналогията с Хитлер: тотална победа и окупация на Германия, която продължава до днес) или съчетаване на интересите на Запада и Русия.

Първото е невъзможно, а второто е крайно желателно.

Русия не може да бъде разрушена освен от самата нея. Нека не забравяме един дребен факт: говорим за втората ядрена сила в света. Точка.

Обратно, Западът и Русия имат много важни съвместни интереси и не, те не са управлението на руските милиарди.

САЩ имат нов стратегически съперник. И това не е Русия - тя е върната 250 години назад и се бори за статута на регионална сила по селата на Осетия и Абхазия. Съперникът, драги читатели, е КИТАЙ.

Китай е не просто новият икономически гигант (до 10 години това ще е най-голямата икономика в света), новата космическа сила (една от трите държави, която изпраща хора в космоса), новият военен гигант (ядрена и ракетна сила, а покрай Украйна има и самолетоносач), Китай налага влиянието си в Азия и Африка.

Голямото предизвикателство към световния мир тези дни дойде не от Крим, а от Източно китайско море. В края на 2013г. Китай обяви едностранно зона, в която полетите трябва да се съгласуват с тях - на практика обяви (засега готовността си) да окупира тази зона. Създаде се чудесен повод за война между Китай и Япония - стига Китай да реши да свали някой японски самолет там. Какво ще прави тогава САЩ?

Това, разбира се, е само част от серия предизвикателства и териториални претенции - Китай иска 97% от Южно китайско море и, да не забравяме, Тайван. Китай забележете е търпелив - получи Хонг Конг, Макао. Мао казваше, че "Китай може да почака 100 години". (Украйна е независима от 20г., Китай - от 5000.)

Но толкова за Китай.

Какво трябва да се прави за Крим?

Има просто решение и то се нарича КИПЪР.

Кипърският случай копира 1:1 Крим:
  • регионална сила окупира част от държава под претекст за защита на сънародници;
  • държавата-жертва е млада и изкуствено създадена, но
  • се ползва от симпатии в НАТО, но
  • държавата-агресор също.
И какво направи Западът? Нападна Турция? Наложи санкции?

Разбира се, че не. Западът постъпи мъдро, защото Турция е необходима като съюзник, не като съперник (по различни причини преди, но и днес).

Мерките бяха за "замразяване на конфликта":
  • страните бяха разделени от международни военни наблюдатели;
  • окупацията и намеренията за независимост или присъединяване към Турция никога не получиха международно признание;
  • дадено беше достатъчно време страстите да се уталожат и страните да разберат, че имат интереси, които трябва да ги съберат.
Днес все по-ясно виждаме, че кипърският проблем е решим. Въпрос по-скоро на вътрешна кипърска политика.

Така трябва да се постъпи и с Крим.


А какво да прави България?

Казах: да следва кипърския случай.

България запази добри отношения и с Гърция, и с Турция и не се намесваше в конфликта. Позицията ни по въпроса се ограничавапе с подкрепа на общите позиции (виж по-горе) без да се опитваме да въртим висока външна политика.

Това е правилно, реално и наложително решение и днес.

Няма коментари:

Публикуване на коментар