Истината е, че украинската криза и кримският епизод са част от по-голяма история: края на студената война и връщането на Русия до границите й отпреди 250 години.
Казано накратко, САЩ спечелиха студената война и проявиха отмъстителност характерна за края не на Втората, а на Първата световна война: на Съветския съюз бе отнета сферата на влияние в Източна Европа (след като Горбачов бе излъган, че тя няма да влезе в НАТО), самата държава се разпадна и САЩ побързаха да увеличават влиянието си в Кавказ, Средна Азия и дори в Белорусия и Малорусия.
Малорусия, както руските националисти наричат Украйна, е особен случай на държавно строителство. Е, не толкова особен като африканските държави или Босна и Херцеговина, но нека напомним, че "народът" на Украйна никога не е живял заедно и независимо. И това има значение, предвид на многото разделителни линии вътре в него: липсва единна религия, език, култура, история и национални герои.
Дори в тази картина Крим е особен случай: руски по население, едновременно военен и романтичен руски спомен от времената на империята. Той е част от Украйна по една случайност, прищявка на поредния руски диктатор.
Независимо от това, руската окупация на Крим е очевидно незаконна, нарушение на междуродното право, на двустранни и многостранни договори.
Въпросът е: какво да се прави?
Да се атакува ли? Да се наложат ли тежки санкции? Да се преговаря ли или да се махне с ръка?
Големият проблем на повечето решения е, че те се занимават със симптома Крим, а избягват да видят какво стои зад него: една унизена, но вече неслаба Русия. Трайното решение е или разрушаване на Русия (ако следваме аналогията с Хитлер: тотална победа и окупация на Германия, която продължава до днес) или съчетаване на интересите на Запада и Русия.
Първото е невъзможно, а второто е крайно желателно.
Русия не може да бъде разрушена освен от самата нея. Нека не забравяме един дребен факт: говорим за втората ядрена сила в света. Точка.
Обратно, Западът и Русия имат много важни съвместни интереси и не, те не са управлението на руските милиарди.
САЩ имат нов стратегически съперник. И това не е Русия - тя е върната 250 години назад и се бори за статута на регионална сила по селата на Осетия и Абхазия. Съперникът, драги читатели, е КИТАЙ.
Китай е не просто новият икономически гигант (до 10 години това ще е най-голямата икономика в света), новата космическа сила (една от трите държави, която изпраща хора в космоса), новият военен гигант (ядрена и ракетна сила, а покрай Украйна има и самолетоносач), Китай налага влиянието си в Азия и Африка.
Голямото предизвикателство към световния мир тези дни дойде не от Крим, а от Източно китайско море. В края на 2013г. Китай обяви едностранно зона, в която полетите трябва да се съгласуват с тях - на практика обяви (засега готовността си) да окупира тази зона. Създаде се чудесен повод за война между Китай и Япония - стига Китай да реши да свали някой японски самолет там. Какво ще прави тогава САЩ?
Това, разбира се, е само част от серия предизвикателства и териториални претенции - Китай иска 97% от Южно китайско море и, да не забравяме, Тайван. Китай забележете е търпелив - получи Хонг Конг, Макао. Мао казваше, че "Китай може да почака 100 години". (Украйна е независима от 20г., Китай - от 5000.)
Но толкова за Китай.
Какво трябва да се прави за Крим?
Има просто решение и то се нарича КИПЪР.
Кипърският случай копира 1:1 Крим:
- регионална сила окупира част от държава под претекст за защита на сънародници;
- държавата-жертва е млада и изкуствено създадена, но
- се ползва от симпатии в НАТО, но
- държавата-агресор също.
И какво направи Западът? Нападна Турция? Наложи санкции?
Разбира се, че не. Западът постъпи мъдро, защото Турция е необходима като съюзник, не като съперник (по различни причини преди, но и днес).
Мерките бяха за "замразяване на конфликта":
- страните бяха разделени от международни военни наблюдатели;
- окупацията и намеренията за независимост или присъединяване към Турция никога не получиха международно признание;
- дадено беше достатъчно време страстите да се уталожат и страните да разберат, че имат интереси, които трябва да ги съберат.
Днес все по-ясно виждаме, че кипърският проблем е решим. Въпрос по-скоро на вътрешна кипърска политика.
Така трябва да се постъпи и с Крим.
А какво да прави България?
Казах: да следва кипърския случай.
България запази добри отношения и с Гърция, и с Турция и не се намесваше в конфликта. Позицията ни по въпроса се ограничавапе с подкрепа на общите позиции (виж по-горе) без да се опитваме да въртим висока външна политика.
Това е правилно, реално и наложително решение и днес.
